Subject:Re: eh, hubava si e Bulgarija

E-mail na chovek, koito e uchil v Germania i sega raboti v goliama i izvestna nemska banka:

From: xxxxx.xxxxxxx@gmx.net
29/06/2005 21:58
To: xxx
Subject Re: eh, hubava si e Bulgarija



... Naistina! ...
A pravi li wi ponjakoga wpe4atlenie slednoto:
- 4e bulgarskite deza (momi4eta i mom4eta) sa obiknowenno po krasiwi!
- 4e hranata w Bulgaria e po-wkusna (wodata, plodowete, zelen4ucite etc. )
- 4e Wie ste dosta 4esto po umni ot ostanalite okolo was! Pone towa e mojat opit rabotejki s hora ot zial swjat.
- 4e Wdjawate nestata po burzo ot drugite.
- 4e Wishdate nesta, koito drugite ne sa sposobni da prozrat lesno.
- 4e Klimata w BG e mnogo po-zdrawoslowen i po-dobur ot powe4eto mesta kadeto ste bili.
- 4e - Ne si li zadawate ponjakoga i wuprosa, 4e tezi hora njama da sa tolkowa bogati, ako njama naiwnizi kato nas da im rabotjat!
- Ne wi li se struwa absurdno da izrabotwate parite, s koito horata ot zapad izkupuwat rodnata wi zemia.

Otidete ina4e w Geschichtsmuseum waw Frankfurt i nadjawam se da razberete zasto e bogat.

Poglednete slednoto predstawjane: http://www.imo2003.com http://www.imo2004.gr

No wupreki towa edinstwenoto, koeto ne moga da razbera e kazano mogo, mnogo otdawna:

"O nerazumni . . . "

... I po hubawa ste stawa!

Pozdrawi, G.

Хора: Американски/германски сънища

Родители без минало и без бъдеще, те са всяка нощ там - отвъд океана, където никога не са били, но където отидоха децата им.

Момичето на седалката пред мен плаче. Вкопчило се е в ръката на приятелката си и нарежда през сълзи: "Какво ще стане с нас сега? Всеки ще замине нанякъде по света, ето, Ваньо вече го били приели в университет в Щатите... И като се видим след десет години, на нищо няма да приличаме. Ще бъдем охранени, хора с положение... и с деца. Нищичко няма да е останало от нас. Ще бъдем други. Момичето не спира да подсмърча. То знае, че само след десет години ще бъде охранено, с положение в обществото и о, какъв ужас! - с деца. Няма начин да се измъкнеш от предначертаното.

Десетина дни след тази случка в автобуса се срещам с бившите си съученици от Варна. Не отричам - ние сме охранени, повечето с положение в обществото и... с деца. "Приличаме на родителите си, събрани на родителска среща" - казва Жоро. Разсмиваме си и мълчаливо се оглеждаме. Да бе, така си е. Ей го Симо - плешив като баща си. И Мичето пуфти като майка си. Отдавна я е достигнала, а дали не я е и надминала в килограмите. Като гледам дъщеря си, все едно виждам себе си някога, въздиша Поля. Лошото е, че вече не я виждам.

Изречението за отиващите си деца отключва разговора. Да, децата заминават все едно закъде. Превръщат се в глас по телефона. Набързо надраскани думички по електронната поща. Писъмце, пратено по приятел. Знаеш ли, казва Поля, без детето съм не само без бъдеще, но и без минало. Само настояще и там какво? Бачкане.

Ние, децата на нашите родители, сме приели сладостната саможертва да живеем заради децата си. От две години дъщерята на Поля е в Америка. Спечелила е стипендия, но въпреки това се наложило Поля и мъжът й да додават. Като теглили чертата под първата година, оказало се, че са изпратили към десет хиляди долара. Втората година - малко по-малко. Не питай как ги изкарвам, казва тя. Ден почивка нямам. Надявам се постепенно парите, дето ги даваме, да намаляват, пък един ден тя да ни издържа, опитва да се шегува Поля. За първата ваканция дъщерята се обадила и попитала дали могат да й намерят работа из Варна. Мога, казала майката, за 200-300 лв на месец. Дъщерята затворила телефона. Е, бива ли тъй, възмущава се Поля. Не е много ясно от какво: от поведението на дъщеря си или от ниските заплати.

Поля има счетоводна фирма и оправя финансите на неколцина от т.нар. бизнесмени във Варна. А щом знаеш къде са парите, значи знаеш и меда, и жилото на живота. В счетоводството всичко става обяснимо и обозримо. Светлосенките изчезват и Поля има ясна формула за вида и същността на физкултурниците и любовниците им, напазарували по две дипломи за висше образование от някой частен университет. Какво правят с парите си, питам. Е, какво, отвръща Поля. Вече се понаучиха и влагат парите си в нови технологии, но не и в човека. А човекът е най-важното за бизнеса. Вече петнайсет години минаха и никой от тях не инвестира в хората. Например в туризма - построили хотели като палати, а персоналът - с пещерни обноски. Държат ги на най-ниските заплати и затова ги събират от кол и въже. Тези младежи нямат перспектива, казва Поля. Затова и не се стараят, работят като за 200 лева. Богатството на едните и мизерията на другите спира развитието. Затова Поля инвестира в дъщеря си. И инвестицията се връща. В университета в Америка дошли от няколко фирми, попитали за оценките и всеки предложил своята оферта. Ако си отличник, всеки се бори за теб, придобиваш самочувствието на ценен човек, а тук - ясно. Душата на Поля се блъска в доволството, че е осигурила възможност за развитие на детето си, после обаче се сгърчва в съмнение.

Всичкото това, което ми говори за дъщеря си в Америка, са само разкази. Ами ако не е точно така? Ако дъщеря й не смее да си признае, че е сбъркала, че нещо не е наред, ама вече няма път назад. Не, не може да бъде, тя си знае момичето. Едва ли чак дотам ще я заблуди. Душата на Поля отлита щастлива към голямата и прекрасна Америка, където наяве никога не е била. Но всяка нощ сънувам Америка, казва тя. И детето ми в нея.

Сега, като няма казарма, влиза в разговора Милан, за момчетата е най-добре да ги изпращаме в чужбина. Неговият син първо бил във Виена, не му харесало, после заминал за Щутгарт. Там били повечето от съучениците му и сега не протестирал, не искал да се връща, чувствал се добре. За момчето е добре да се отдели от полата на мама, казва Милан. Така че нека ходи, да си троши главата. Във Варна Милан също си я троши. Защото, за да се учи добре детето, татко трябва да опъва. И синът поработвал в Германия. Пренасял пясък за голф игрище. Или торби цимент. Държи се тъй, както аз едно време като студент в София, казва Милан. Отначало през ден се обаждаше по телефона. Всяка ваканция се връщаше. Постепенно и обажданията, и връщанията се разредиха. Сега от година и половина не си е идвал. Все повече му харесвало. Че как няма да му харесва? И аз да съм, и на мен ще ми се услади, казва Милан. Кое, питам, ще ти се услади? Милан не знае, ама е убеден, че животът там е по-сладък. Най-малкото - по-уреден, което значи и по-лесен. Пък и щом детето не иска да се връща, значи има нещо, което не е за изпускане. Нашите родители идваха по София, да ни гледат децата, докато учим. Ние ще ходим в чужбина да гледаме децата на нашите деца, хили се Милан. Да, да, един ден и ние ще се махнем, съгласява се Поля.

И двамата са убедени, че учението си е учение, но децата трябва да се задомят.
Аз на моята съм й казала, обяснява Поля, да си отваря очите на четири. За жената най-важното е да направи дом. Обаче да си знае, че и най-богатия мъж да намери, един ден може да остане сама. Затуй да може и да изкара поне пет долара самостоятелно. Това й казвам, ама дали ме слуша... И аз на моя съм му казал - германките може и да изглеждат като крави, но в добра държава живеят, тъй че да не придиря много. Божеее, представяте ли си - аз, баба в Америка? - смее се Поля. Хич не е смешно, казва Милан - и ние като заминем, кой ще остане тук? Ами кой - физкултурници и манекенки.

Жанина Драгостинова

LA Times: София - красавицата на Балканите

Вече 30 години обикалям по света, но никъде не съм виждал град, който да съперничи на българската столица поне в едно отношение - София е рай за пешеходците, признава авторът на пътеписа Бари Цвик.
"София - красавицата на Балканите" под това заглавие в началото на туристическия сезон излизащият в Калифорния в. "Лос Анжелис таймс" предлага на своите читатели да повървят заедно с известния американски журналист Бари Цвик не къде и да е, а по улиците на българската столица.

В края на миналата година авторът пристигнал за първи път в България, просто защото научил от приятели, че там е евтино, красиво и забавно.После обаче останал до такава степен запленен от София, че решил да промени плановете си и да й посвети целия си двуседмичен престой, разказва Българската редакция на Би Би Си. "Поредната изба с меню за вината, което е цели 24 страници. Поредният оперен театър. Поредният лъскав пианобар... Пред очите ми скелетата на строителните площадки се демонтират и откриват нови места из целия град, сякаш човек отваря кутия бонбони", пише Цвик във въведението си.Той започнал обиколката си от София, защото там било летището, а след 24 часа престой в столицата "зарязах плановете си - никакви влакове и исторически селища. Само София.""Грабна ме това, че градът е прекрасен, бликащ от енергия, стилен, пълен с цветя, шадравани, статуи, монументална архитектура, широки булеварди, паркове с разнообразен ландшафт, приятелски настроени хора - и всичко това излиза много изгодно.Всичко се продава за 1/3 от цените в Лос Анджелис и 1/4 от повечето европейски. Чаша кафе в София е около 20 цента, а чудесен обяд с първо, второ и трето плюс две чаши добро вино - между 9 и 12 долара.

"Когато пристигнах за първи път преди три години, София ми се стори като една занемарена Виена. Но това беше преди да започне реконструкцията", споделя пред него една сутрин в "Шератон" международният консултант Бернард Дж. Томсън и добавя:"Нещата вървят добре. Имат още малко път - да изкоренят корупцията например, но говорят на нашия език."В апогея на колосалното преобразяване на София през август безработицата в града е спаднала до 3,26%, а броят на чуждите туристи е нараснал с 50%. Някогашните осеяни с дупки тротоари и неравни улици са изгладени, а кубето на Българската академия на науките - отново позлатено."Тръгнете пеша, съветва авторът"Веднъж стъпил в София, човек няма нужда нито от кола, нито от такси, за да я разгледа. Дори разноцветните тролеи могат да бъдат оставени само за дъждовни дни. Вече 30 години обикалям по света, но никъде не съм виждал град, който да съперничи на българската столица поне в едно отношение - София е рай за пешеходците", признава журналистът."За туриста, който предпочете такава разходка, градът има формата на чайка с широко разперени крила, а там където е главата й, се намира площад "Св. Неделя" с едноименната неовизантийска църква и "Шератон".Фоайето на хотела, който е гранддамата сред шестте ултралуксозни хотела, само по себе си е туристическа атракция, с античните бокали, часовниците с орнаменти и скъпите етерични масла.Дясното крило на чайката е булевард, който на всяка пресечка сменя официалното си име, но е наричан "жълтите павета" - павиран през 1917 г. с материали, доставени от Виена.Лявото крило е модният бул. "Витоша", където магазините носят имена като "Версаче", "Дзеня", "Шанел" и "Дона Карън".Бари Цвик описва своята първа сутрешна разходка по жълтите павета в центъра, ларгото с алеята и знамената на натовските държави, руската православна църква, ухаеща на тамян и пълна още в ранните часове на деня с богомолци, повечето от които младежи."От лявата ми страна остава ЦУМ, някога неприветлив универсален магазин, създаден по образец на московския ГУМ. Днес той е четириетажен търговски комплекс, по него блестят стъкло и мрамор, а вътре са елегантните магазини на "Swarovski", "Nautica", "Calvin Klein", "Limoges", "Victorinox".В един момент жълтите павета се стесняват до пътечка между "сватбени торти от времето на Хабсбургите", необарокови сгради, боядисани в бяло и жълто: Президентството, Националната художествена галерия, Етнографския музей и изумрудено-златните кубета на руската църква "Св. Николай", които имат формата на лукови глави.Разходката продължава до Народното събрание с паметника на Царя Освободител и отсрещния "Радисън" с ирландския пъб, където времето си убиват както туристи, така и депутати.Не пропускайте при разходката си района около Народния театър - убежище за пешеходеца с фонтани, езеро и тротоарни кафенета, обградили неокласическата сграда, оцветена в червено, бяло и златисто.Ако ми се случваше да се изгубя по тъмно (а това не беше рядкост), винаги можех да разчитам някой клиент на откритото Café Theater да ме упъти.Жълтите павета се пресичат от централната ул. "Раковски", на която се намират нощни клубове, ресторанти, барове и Националната опера. Един ранен следобед се запътих към тази улица, търсейки вино и лек обед. Намерих ги във "Vinobar", който се превърна в едно от местата ми за сядане. Прегледах менюто с вината, цели 24 страници, предадох се и помолих за помощ Милана Харлачева, която беше зад бара, и тя ми препоръча мерлото "Ничия земя" от Мелник, което има интересен произход... Друг урок по история получих на вечеря, в шикозния "Чекпойнт Чарли" в сянката на Народния театър. Докато слушах джазтриото, което свиреше "Hallelujah, I Love Her So", опитах катък и пилешко с подправки плюс бутилка чудесно каберне совиньон от лозята край Черно море. С десерта ми сметката ми стана 21 долара. За разлика от останалата част от страната, където все още трополи магарешката каруца, София се събужда окончателно преди четири години, когато за премиер е избран Симеон Сакскобургготски, твърди ветеранът пътешественик, като отбелязва:"Дълги години България е била Пепеляшка, която е изоставена да мие пода, докато нейните сестри се забавляват на бала. Сега страната - и преди всичко София - се опитва да навакса за пропуснатото в детските години." "През повечето време по-добрите хотели и ресторанти в София са пълни. Артгалериите изобилстват от модернистични творби. Ходих да гледам операта "Аида" (място в центъра на първия ред - 12 долара) в Националната опера и всички 1200 стола в залата бяха заети. Театърът процъфтява. Нощните клубове са пълни. Трябваше да си направя 24 часа предварително резервация, за да седна на високо столче в пианобар Jack's на "Раковски". Цялата българска клиентела е елегантно облечена, с всичките отличителни белези на хората, които определят тенденциите - червени коси и кожени якета за жените, побелели коси и плетени пуловерчета за мъжете." "Човек неволно се пита как е възможно софиянци, повечето от които получават едва 250 долара месечно, да живеят и да се обличат толкова добре" - отговорът на този въпрос според автора се крие донякъде в безплатните тристайни апартаменти, получени от семействата им при просъветската власт.А и в малките магазинчета, в подлеза под Националния дворец на културата срещу смешни за един американец цени можело да се купят великолепни дрехи, добавя Цвик.Там си намерих прекрасни копринени вратовръзки за четири долара, маркови очила за три долара, женски пуловери за 13 долара. А хората, които пазаруваха около мен, ме окуражаваха: "Hello, mister. You speak English? Have a nice day." Космополитният дух на София е очевиден в мексиканския ресторант "Мачу Пикчу". Преди да тръгна от Щатите, съм изучавал кирилицата и съм запомнил около няколкостотин израза на български. Но не ми се налагаше да ги ползвам - сервитьорката ми поднесе меню от 32 страници на английски... Особено внимание е отделено на "най-добрия френски ресторант в България" - LÉtranger."Купувам всичките си продукти от супермаркета, освен патицата. За качествено патешко трябва да пропътувам близо 500 км", разказва собственикът и главен готвач Оливие Рош, който се установил тук, след като се оженил за българка.Десертът е придружен с малко от домашната кайсиева ракия на неговия тъст, а с бутилката "Ничия земя", поръчана по-рано, сметката е 29 долара. "Такъв обед има нужда от дълга разходка. Вървя покрай смеещите се амбулантни търговци по пл. "Св. Неделя" , сериозните старци, които играят шах в парка пред Народния театър, книжарите на пл. "Славейков", които ме поздравяват с "dobur den", край ученичките, които влизат в катедралния храм, сергиите за плодове и зеленчуци при Докторската градина, продавачите на икони на ул. "Шипка", акордеониста на метростанция "Сердика", наливащите се с коктейли "Текила сънрайз" в "Хепи бар&грил", младите художници, които рисуват портрети пред Галерията за чуждестранно изкуство", пише в заключение авторът. Изводът му:"София е пиршество не само заради храната и виното, а най-вече заради хората."Би Би Си

Witz der Woche 10 (25.04-01.05.2005)

Von eisheiss

Sitzen drei Gefangene in Bautzen.
1. Gefangener: "Warum sitzt ihr?"
2. Gefangener: "Ich kam immer fuenf Minuten zu frueh. Da hat man mich wegen Spionage verurteilt."
2. Gefangener: "Und warum sitzt Du?"
1. Gefangener: "Ich kamm immer 5 Minuten zu spaet. Da hat man mich wegen Sabotage verurteilt."
1. Gefangener wendet sich an den 3. Gefangenen: "Und nun sag Du uns, warum Du sitzt!"
3. Gefangener: "Ich kamm immer puenktlich. Da sind sie dann drauf gekommen, dass ich eine West-Uhr hatte..."

und noch was fuer die Fans der klassischen periode:)

Wer schleicht so spaet durch Kraut und Rueben,
es ist der Erich, der will nach drueben.
Er haelt das Westgeld wohl in dem Arm.
Er haelt es sicher, er haelt es warm.
Er erreicht die Grenze mit Muehe und Not,
tritt auf 'ne Miene und - bums - war er tot.

www.nemskata.org

Завръщане II

От в-к "Капитал" (Април 2005)

Милена Николова-Миленита за гайките и печата на средната класа

От брой 10 на „Капитал“ стартира поредицата „Завръщане в бъдещето“. Тя е за тези, които напуснаха България, но после я избраха за „своето място“ - не от носталгия, а заради бъдещето, което виждат тук.

Боряна КИРИЛОВА

„Преди разсъждавах малко наивно - в България, щом ти спукат гумите на колата, обвиняваш правителството. В САЩ, ако не ти харесва системата, сядаш и написваш сценария на „Матрицата“. И ставаш милионер. Така мислех, преди да отида там... Където срещнах някои от най-скучните, отегчени и празни очи. Бяха все на супербогати хора. Сега ценя повече българите. Харесва ми, че тук социалните различия не са задължително свързани с културни.“
Милена Николова-Миленита, е от хората, с които можеш да говориш за всичко. И за тенденциите в музиката, и за механизмите за справяне с лошото настроение, и за политиката, и за киното на Алмодовар. За консервативността на испанците и за практичността на американците. Има нещо неустоимо екзотично в тази комбинация от славянски черти и лек латиноамерикански акцент, която се усмихва непрекъснато, дори когато показва подутата си ръка - „напоследък се движа само с колело и преди дни паднах“.
За себе си казва

„Не съм се върнала, по-скоро отидох в България“

Родена е в Куба през 1975 г., дълги години живее в Испания и Мексико. Хулио Иглесиас и теленовелите са част от детството и. Емоционално и досега донякъде е свързана с този свят „ето, телефонът ми звъни със салса парче“. Завършва гимназия в Мексико на 14 години - специално училище за работещи хора, които нямат време да учат и вземат три години за пет. Тя прави обратното - взема три за една. Идва в България и завършва право на 19. После отново избира Испания с идеята да прави докторат в Палма де Майорка. След това се премества в Чикаго. Визата и обаче изтича и тя си идва в София, за да я поднови. „Беше юни и кестените на „Патриарха“ се бяха раззеленили. Само няколко часа след като пристигнах, братовчедка ми и гаджето и звъннаха отдолу (без да се обаждат предварително) и ми казаха да слизам, защото ще ме водят на картинг в Благоевград. Почти веднага разбрах, че няма да си подновя визата.“
Извън импулсивното решение Миленита има и своите рационални аргументи, които са и помогнали да направи този избор. Те са различни и някои от тях са формулирани дори в нейни лични теории за живота тук и там. Разбрала е няколко неща - че задължително трябва да поживееш извън България, да се лишиш от две-три важни илюзии. След това да направиш избора да се върнеш, да разчиташ на въображението си... и има голяма вероятност да успееш.
Дългите години живот извън България са и дали „доста смелост, перфектни чужди езици, много кредитни карти и политически коректни термини“. Разделила се е и с много илюзии, които вече не я измъчват. „Пак ще дам за пример „Матрицата“ - глътваш синьото хапче и вечерта заспиваш в България. Продължаваш да сънуваш, че отиваш „там“ и за нула време ставаш красив, богат и прочут. Вземаш червеното хапче и наистина отиваш. Минаваш през някои задължителни гадости. Ако си дълги години, а не просто в демоверсията от месец-два, разбираш, че това съвсем не е идеалният свят. В много отношения нещата изглеждат по-безнадеждни, отколкото тук“, категорична е тя. Европа е патентовала нещо, което Миленита нарича

Печат на средната класа

„Ако в Испания си роден в семейство от средна класа, има 99% вероятност да умреш в семейство от средната класа. Защото повечето неща са измислени вече. Тук познавам хора, които за няколко години направиха пари и кариера просто с добро въображение. Точно лошите страни на живота в чужбина ти помагат да проумееш, че можеш да се пребориш с матрицата, защото си извън нея.“
В Палма де Майорка завършва магистратура по право на туризма. След това се прехвърля в Мадрид, за да прави докторат по интернет право. По това време започва да подозира, че бъдещето и май не е свързано с правото. Като дете свири на пиано, в тийнейджърските си години ходи на уроци по китара, за да разбере най-накрая, че компютърът е нейният музикален инструмент. „Има три въпроса, които всеки музикант ненавижда: колко парчета има в албума ти, откъде идва артистичният ти псевдоним и кога разбра, че искаш да се занимаваш с музика. Много благодаря, че не ми ги задаваш. Ще кажа само, че за мен музиката винаги е била номер едно“, казва Миленита.
След като проумява, че правото не и е интересно ( „в него няма въображение, поне за мен“), заминава при брат си, който работи в „Парамаунт“ в Чикаго. Само че как постъпват братята в Америка? „Първите две дни ти правят мегатур из най-красивите места в града, най-добрите ресторанти и дискотеки, а на третия ден ти дават карта за метрото и те пращат да си търсиш работа“, разказва Миленита. Тогава тя решава да пообиколи местните звукозаписни компании - точно в този момент се оказва екзотично да се рекламираш като музикант от Източна Европа. Но това, което най-много я смущава в страната на мечтите, е обстоятелството, че и най-творческите професии предполагат изключително тясна специализация, близка до занаятчийство. Брат и я завел да гледа как Киану Рийвс снима филм. Стараейки се да не го зяпа прекалено, тя насочва вниманието си към работата на асистент-режисьора. И скоро разбира, че цялата му кариера се изчерпва с две думи - екшън и стоп. „Режисьорът му сигнализира с кимане и той казва екшън, при следващото кимане - стоп и така цял ден!“
Така тя достига и до

Теорията за гайките

„Правиш едно нещо, дори един фрагмент от нещо - и точка. Все едно завиваш гайки. Ако бях останала там, и в музиката сигурно щях да завивам гайки цял живот. А тук, ако си асистент-режисьор и снимаш клип, можеш да навиваш приятели да участват в масовка без пари, можеш и да духаш със сешоар косите на певиците, за да се развяват по-добре. Как смяташ, къде е по-забавно?“
В България Миленита се занимава с всичко, което и се струва интересно. Радиоводещ, копирайтър, автор за списания. Има достатъчно свободно време и много приятели. В продължение на не повече от половин час казва „здрасти“ с уговорката „да се видим“ на четирима души. Това, на което най-много държи обаче, е музиката. Става известна преди близо три години с летния хит „Моногамни“, чийто стил никой не можа да определи („не се наемам и аз“ - признава тя самата)“. Вече е готов и албумът и „Do It Again!“ (в превод от английски - „Направи го пак!“), който предстои да излезе след няколко седмици. Парчетата в него са написани заедно със Светослав Билярски. Някои от тях са включени в саундтрака на най-награждавания в последно време български филм „Мила от Марс“.
Миленита бяга от определението звезда. И се аргументира така: „Каква звезда, бе? Колко от вашите читатели въобще са срещали името ми? Ако бях звезда, щях да приключа този разговор с две-три изречения, за да си пазя гласа. Аз съм повече компютърен техник. Правя музика с пиратски софтуер.“ За музиката мислела като за удоволствие, а не като за работа поне докато от „Мюзикаутор“ не започнали да и се обаждат, за да си прибира парите от авторски права. Отчита обаче, че в музикалния бизнес нещата се случват малко трудно. „В това отношение вече не съм много позитивно настроена. Деветдесет процента от работата можеш да свършиш за 10% от времето, а останалите 10% се проточват безкрайно. Правя един албум за два месеца и после излизането му се бави близо две години. Тук има повече пазар за медийни звезди, отколкото за музиката им. Все още има изпълнители, които издават по един сингъл и цяла година говорят за това, а после изкарват пари не от концерти, а от реклами на шампоани или кренвирши“, казва Миленита. Наскоро тя попълвала анкета с въпрос „Кой заслужава награда за цялостен принос към музикалния бизнес в България през 2004 г.?“ Отговорът и бил: „Лайфстайл списанията.“
Между многото заминавания и завръщания Милена вижда и промените, които са станали в България. „От митницата, където вече ти се усмихват и ти пожелават приятно прекарване, до магазина, в който те съветват да не вземаш кофти краставица.“ Отчита, че разликата в поколенията все още е непреодолима и това и тежи - „Според съседката ми банките рекламират толкова много кредити, защото народът е обеднял, а не защото икономиката се развива.“
Няма нищо против и думата родина.

Родината е като крушката на входа

казва тя. „Усещаш колко е важна чак когато изчезне.“
След всички обиколки из света днес Миленита се радва на пътуванията си из България. Любопитни са и селата и градовете, запазили „леко соц облика си“. Надява се никога да не влезе в крайните станции на мадридското метро, „столицата на Емигрантия, където латиноамериканци и африканци се топлят уплашени и презрени като мишки“.
Най-красивите места, които е виждала, са джунглите в южните щати на Мексико, пирамидите на маите в Чичен Ица и едно „забутано“ село - Пок Бок, където Милена и брат и се загубили и попаднали на индианско племе. „Имаха огромни мигли, покриващи цялото око - като на камилите. Черпиха ни с мляко от кокосови орехи, после минаваха с един мегафон и започнаха да агитират - сигурно за местните избори :))...
Магическият реализъм съвсем не го е измислил Маркес - в Латинска Америка си е широко разпространен. Що се отнася до България - реализъм си имаме в повече. Сега остава да си внесем и още малко магия. А иначе, ако си решил да успееш, единствените граници, които могат да те спрат, са тези на собствения ти мозък.“

Какъв отговор бихте дали на въпроса кога престанахте да мислите, че ставате все по-умен или продължавате да мислите така? Посочете възрастта си. Или - какво бихте предпочели: да сте умрял или да живеете още известно време като здраво животно? И като кое животно? Това са част от провокациите на швейцарския писател Макс Фриш, които той задава в своите 11 въпросника с въпроси за брака, любовта, надеждата, родината и още думи, чиито смисъл в честата им до баналност употреба сме склонни да забравяме.
Как изглеждат няколко отговора на Миленита...

На какво се надявате при пътуване?
Първо: да не си изгубя билета за връщане.
Бихте ли предпочели да принадлежите към друга нация (култура) и коя е тя?
Може би не би било зле да бях наистина кубинка. Може от тези, черно-белите кубинци. Те имат невероятни гласове, вродено чувство за музика и ритъм и страхотни задници.
Какво ястие ядете от носталгия и чувствате ли се по този начин по-уютно в света?
Мексиканските царевични питки, пълни с месо, ориз, пюре от боб и кориандър: tacos a· pastor. Макар че е трудно, да не кажа невъзможно, да ги намериш в чистичките американски Taco Bel· и прочие измишльотини. Както казват мексиканците, „la mugre hace el taco“, което можем да преведем олекотено като „мръсотията прави такото“.
От коя надежда сте се отказали?
От никоя.

Witz der Woche 9 (18.04-24.04.2005)

Von Eisheiss

Nach dem schweren Wahlkampf und der erfolgreichen Koalitionsverhandlungen geht Schroeder zufrieden mit sich selbst in sein Stammlokal im Regierungsviertel und bestellt sich einen guten Wein und zundet sich seine Cohiba an.

In der Ecke steht eine Gesellschaft serios gekleideter Herren und stosst mit Champanger auf die rot gruene Koalition an: "Auf dass es uns in den naechsten vier Jahren weiterhin so gut geht, Prost!"

"Toll" ,denkt Schroeder, "endlich haben auch die Wirtschaftsbosse erkannt, dass ich tolle Politik mache. Da geh ich doch mal rueber."

Gesagt, getan!
Schroder geht rueber und sagt: "Guten Abend die Herren, ich hab gehoert, dass sie so zufrieden mit uns sind, darf ich fragen, in welcher Branche sie taetig sind?"
Darauf einer der aus der Runde:
"Insolvenzverwalter..."

Witz der Woche 8 (11.04-17.04.2005)

Von eisheiss.

Endlich wurde das Ergebnis einer Meinungsumfrage veroeffentlicht, die von der UNO in Auftrag gegeben worden war. Die Frage lautete: "Sagen Sie bitte ehrlich Ihre Meinung zur Lebensmittel-Knappheit im Rest der Welt." Das Ergebnis war wie folgt: Die Europaer haben nicht verstanden, was "Knappheit" bedeutet. Die Afrikaner wussten nicht, was "Lebensmittel" sind. Die Amerikaner fragten, was unter "dem Rest der Welt" zu verstehen sei. Die Chinesen baten verwundert um zusaetzliche Erklaerung zum Begriff "Meinung". Im Italienischen Parlament diskutiert man zur Stunde noch ueber die Bedeutung des Begriffs "ehrlich".

Witz der Woche 7 (03.04-10.04.2005)

Dank eisheiss

Frage:
Was ist der Unterschied zwischen einem Politiker und einem Telefonhoerer?
Antwort: Den Telefonhoerer kann man aufhaengen, wenn man sich verwaehlt hat...

und gleich noch einer...:

Es gibt Staubsaugervertreter, die verkaufen Staubsauger.Es gibt Versicherungsvertreter, die verkaufen Versicherungen.Und dann gibts noch die Volksvertreter...

Nemskata.Org

Ot Germania s liubov...

ketasp-p

E-mail address:
ketaspp@gmx.net

Comments: Zdraveyte na vsi4ki!!! Pro4etoh njakolkoto e-maila i moga da kaza, 4e tova za germanija e samata istina...a sega s tozi harz 4 napravo im razkazaha igrata na nemcite...a te syotvetno i na 4uzdencite, no poznavam njakolko mom4eta i momi4eta, koito gi izdarzaha pone 1vata godina mama i tatko, tova sa po4ti po 600-700euro na mesec i njakolko ot tjah ve4e strahotno si ba4kat s PC-i sega ve4e sa nezavisimi v Mьnchen, tam e fra6 i s balgari, taka 4e ako iskate da idvate e hubavo da se obadite na njakoi poznat, 4e rabotata s ob6tezitieto e takava, idva6 v oktomrvi,a v april moze i da si ...ama moze i da ne si ve4e vatre, Boza rabota.A tova, 4e e po-dobre da si nau4ite materiala v BG i da doidete da vzemete njakoi i drug izpit si e strahotna ideja...hem e po-evtino, hem znae6 4e trjabva naistina da si nau4i6 ne6tata, za da polu4ava6 kam 4500-5500euro bruto i to kato za na4alo, no samo s nemska diploma ili takava preravnena,a ba4kaneto e po 24h i toba si e tuka kato zakon...anglijskiq e zadalzitelen, z. na nemcite tova im e 1vija 4uzd ezik, ve4e u4at i 2ri ,koito za po-umnite e frenski,a za po-...latinski, ima i ruski,ama sega neznam dali se u4i v BG, maj samo fakultativno i vseki o4akva da go progovori6 ,ako familiqta ti zavyr6va na -ova...za men ne e problem, no v na4aloto me vbesjava6e. Nikoi ne se interesuva koj si i kakvo diri6 iz tija 4uzdi zemi? Vsi4ki sa naduti i daze prodava4kite v supera ti se pravjat na veliki...dlazni sa po instrukcija da ti kazat dobyr den i da te pitat dali si dovolen,ama ako si govori6 na balgarski s decata ili s partnjora...ne se 4uva takova ne6to i az poneze sam si ustata gi pitam, za6to ne me pitat...i taka, posle im kazvam 4e ne sam dovolna ot tjahnoto otno6enie i te plamvat, ama i az sam se natovarila i sega ve4e go pravim samo namajtap...tuk dumata wanderung e na po4it i ne struva mnogo pari, nie obozavame termite, no tova e neponosim razhod za student ot 1-2 kurs, v Aldi mazat mi e zabranil da se hodi...vsi4ko e izkustveno i na 5-6 mesec ti se razkla6tat zabite, taka 4e vitamini, minerali i...kaufland ne e lo6 variant, moze i real, tegut i netto,ama bez bio---i gledaite Angebotite na CONDOR, moze da se leti i za 29euro, bez majtap, Interneta e skapo ne6to,no ako se kombinirate i znaete ,4e 6te ostanete po-dalgo ARCOR predlaga Flat za 9,90 plus 17 na Telekom...tova e naj-eftinoto,a i njakoi rabotjat taka...pansion, ferienwohnung, ferienhaus i...sa hubavo ne6to, njakade sa daze i za 15ezro sas zakuska,ama v pove4eto slu4aj po 20euro...abe averite sa naj-to4noto ne6to i bez tjah ne tragvajte, i nikoga sami... I badete zdravi, ako iskate ne6to konkretno da znaete...6te otgovorja,no razo4arovanijata sa ogromni!Ili pone v na4aloto...

"Otkradnati E-maili..."

Nemskata.Org

Завръщане I

От в-к "Капитал" /01.Април.2005/

Дао за двама Трите начала в живота на Емилия Витанова и Александър Дерижан От брой 10 на „Капитал“ стартира поредицата „Завръщане в бъдещето“.Нейни герои са онези, които, след като подишаха „чужбински въздух“, се върнаха за постоянно в България. В случая обаче говорим за осъзнат избор - не за носталгия, а за рационална преценка.Тази поредица е за връщащите се българи, които вярват в реализацията си тук.И се реализират.

Боряна КИРИЛОВА
Преди около 20 години на американския писател, фотограф и музикант Бенджамин Хоф му идва на пръв поглед ексцентричната идея чрез историята на Мечо Пух да разкаже за даоизма - учение в източната философия, създадено от китайския мъдрец Лао Дзъ. Според това учение между земята и небето има вечна хармония и тя може да бъде открита от всеки. Светът има свое собствено равновесие и природа, която човек просто трябва да следва. Това, което действа зад всичко и на небето, и на земята, е дао, или пътят. Той не се описва с думи, но може да бъде разбран от хората, които възприемат света като преподавател на ценни уроци, живеят по законите на вселенската хармония и са в хармония със самите себе си. Даоизмът не остава просто понятие от философията, а се превръща в начин човек да реагира на ежедневието така, че във всеки момент да се чувства щастлив. А животът да се приеме с добрите и лошите случки и да се живее с удоволствие. Така, както живее Мечо Пух - популярният герой от книжката на Алън Милн. Хоф решил и още нещо - чрез даоизма да обясни защо всички обичат това Мече с Много Малко ум - или как да преминеш през живота, като се радваш на простите неща, вярваш на интуицията си и си щастлив. Емилия Витанова и Александър Дерижан много приличат на любимия си герой Мечо Пух - от спонтанността на решенията до лекотата на избора. И до удоволствието от всяко начало, „когато няма страх, а само голяма емоция и си мислиш, че всичко е постижимо. Страхът идва след това, след началото“.

Първото начало
То е през 2000 г., когато заминават за Германия (познават се още от благоевградската езикова гимназия, заедно са от близо 8 години). Еми учи информатика в Софийския университет и иска да продължи образованието си в Германия. Алек решава да учи география. Дори самото пътуване натам е приключение - пристигат в Белград в деня на арестуването на Милошевич. По улиците е пълно със скандиращи хора, военни хеликоптери пресичат небето, по радиото съобщават за престрелки. „Страшничко беше, не знаехме дали изобщо ще пуснат автобуса“, припомнят си двамата. Хронологично следва пристигането на автогарата в Мюнхен, лутането из града (оказва се, че са записали грешен адрес, на който трябва да отседнат), турското кафене, където се приютяват от дъжда и където Алек сипва сол в кафето си вместо захар - „но го изпих“, а пък Еми си забравя чантата с всички документи. „Стресът е огромен, но има и някаква тръпка от непоз­натото, от очакването, разказва Еми. Абсурдно е, но се чувствах щастлива.“ Работят през цялото време на следването - в магазини, в кафенета, във фризьорски салони. Понякога сменят по пет работни места на ден. В онзи период стават в 7.30 и си лягат в 2 през нощта. Но с времето и двамата намират хубави и добре платени работи. Алек се захваща с дейност, която няма точен аналог в България - започва работа към фирма, която проектира и аранжира с растения вътрешното пространство на офис сгради. В Мюнхен това се оказва много сериозен бизнес, защото големите фирми оформят вътрешния дизайн на сградите си според принципите на фен шуй. От IT компании до представителствата на автомобилните гиганти, всички сгради са пълни с цветя, фонтани и миниводопади, които се поставят на конкретно място в сградата след разработването на специални проекти. Еми пък намира работа във фирма за конструиране и патентоване на части за големи военни обекти (подводници, кораби и самолети), която работи включително и по международни проекти. Занимава се с координацията и организацията на всички поръчки. Със собственика на фирмата, напук на мита за прочутата германска дистанцираност, стават добри приятели. Той я кани да се върне и досега.

Второто начало
След три години решават да се върнат в България. Инициатор на идеята е Алек. „Усещаш, че се вписваш в живота на чуждата страна, но идва момент, когато трябва да избереш. Или оставаш, избягвам думата завинаги, но за толкова дълго, че започваш да правиш дългосрочни планове - например за жилище, макар и с огромни заеми, или решаваш да се върнеш.“ Тук думата си казва и арменският му ген. От дядо му, арменец, бежанец от Беломорска Тракия, знае, че представителите на този етнос винаги са имали частен бизнес и добър нюх за сделки.

Еми и Алек „избират българското“. „Искахме начинание, което да си е наше. Чувствахме, че имаме сили за нещо самостоятелно, пък и бяхме спестили някакъв първоначален капитал за бизнес тук, обяснява Еми мотивите си за връщането. България предлага тази възможност за разлика от Германия, където е необходим 30 пъти по-голям капитал за първоначална инвестиция.“ И последният сериозен аргумент (и може би най-важният за всеки верен последовател на Пух и даоизма) - двамата вярват на усещането си, че плановете им ще успеят. Усещане, което се оказва дос­та разколебано от реалността. Тя се явява под формата на мазе на къща в центъра на София, което те решават да превърнат в кафе-бар, без да го видят предварително, само по описание на техен приятел. „Беше мазе, но какво мазе - хваща се за главата Алек - приличаше на строителна площадка.“ При първия оглед от отчаяние седнали на стълбите пред къщата. „Беше един хубав шок. После извозихме два камиона боклук и така...“
Година след началото някогашното мазе е стилно столично заведение. С отделни сепарета, разделени от сводове, ниски черни маси и големи платна по стените, рисувани от самата Еми. Можеш да пиеш колбер (лятната атракция от различни алкохоли и пресни плодове) и да слушаш джаз, боса нова или house. „Първите дни седяхме, чакахме, и се питахме: „ами, ако никой не влезе.“ После започнаха да идват приятели, след това и непознати. Разпознавах тези, които вече са идвали, и това, че се връщат, ме правеше ужасно щастлива“, разказва Еми. Радват се, че са опровергали и скептичността на близките си, които не вярвали, че ще успеят да се справят толкова бързо. „Какъв хубав апартамент имате в Мюнхен, и работата ви е добра, и пари изкарвате“, учудвали се на взетото решение родителите им.

На няколко пъти Алек и Еми са на границата да съжалят, че са си тръгнали от Германия. Липсва им прословутата германска точност и коректност в бизнеса. „Документацията по откриване на едно заведение в София отнема осем месеца, ако имаш късмет! Накрая при вида на всеки държавен чиновник получавахме нервни кризи. Казват ти, че не можеш да започнеш работа, но не и защо. Цари една такава тайнственост в администрацията“, разказва премеждията по регистрация на фирма в България Еми. Другият шок при завръщането им се оказва смущаващата еклектика в строителството, която явно е набрала ход през трите години тяхно отсъс­твие. „Можеш да разрушиш една сграда в стар стил, да построиш съвсем нова и коренно различна като архитектура, да я боядисаш в лилаво. Всичко е разрешено. Няма никаква естетика. Магазинът ти го закриват огромните, ярки и кичозни реклами на съседа и навсякъде виждаш обути в чорапогащи пластмасови крака“, възмущава се Алек.

Третото начало
Една важна среща след завръщането от Германия е срещата с бивша колежка на бащата на Алек - лекарка, с която правят деветчасов преход от Паничище до Рилските езера. Те са смазани от умора, а тя - съвсем бодра, независимо от разликите във възрастта. Тя ги запалва по източната философия, по-конкретно по една техника, която комбинира медитация и акупунктура. Психо-емоционална терапия, чрез която стигаш до подсъзнанието си и с времето изчистваш страховете и физическите болки, които ти пречат да съществуваш нормално. „Когато започваш да ставаш сутрин от леглото без желание за каквото и да било и вършиш всичко по инерция, време е да промениш нещата. Работиш за душата си, за енергията, която носиш. Променяш това, което не харесваш в себе си, но първо изминаваш път, докато го различиш. Всъщност няма нищо свръхестествено или мистично. Това е изключително мъдра философия. Учи те как всеки ден от живота си да живееш така, че ежедневието да ти носи радост. Не търсиш вината за неуспехите в другите, а се променяш ти самият. Звучи твърде елементарно и книжно, но е възможно. Възможно е дори да видиш какъв си бил и в предишния си живот“, разказва Алек. В повече подробности не се впускат. „Има много скептични хора, които ще си кажат - тези пък какви ги приказват. Това просто трябва да се преживее“, добавя Еми. Вече може би е излишно да казваме, че любимата книга и на двамата е „Мечо Пух“. Особено за Алек тя е един от най-хубавите и сантиментални спомени от детството. „Имах плоча в къщата на дядо и баба и я слушах с часове. По това време забравях за всичко друго.“ Харесва му, че Мечето с Много Малко ум живее „така, както трябва да живеем всички - да следваме поривите си, да разчитаме на интуицията си, да се радваме на обикновените неща, които ни очакват през всеки най-обикновен ден, и да посрещаме трудните като урок, без който животът е невъзможен“. Според Еми и Алек можеш да откриеш щастието във всеки момент, който изживяваш. „Щастие е да пътуваш. Да намериш една стая от 4 квадрата за 50 евро след цял ден обиколка близо до Венеция. Щастие е да си вземеш един душ и просто да вдишваш въздуха през прозореца. И сякаш вдишваш самото море. Купа миди и един хляб, който изяждаш с тях. И нищо друго не съществува“, казва Алек. Любимото място и на двамата е южното крайбрежие на Италия - обикалят дори селца, които ги няма на картата и между които няма граници, сякаш се сливат в едно. „Земята е червеникава и осеяна с кактуси, къщите са ниски и равни, улиците - песъчливи. Хората зареждат магазинчетата си с триколки. Бедни са, но изключително жизнени и щастливи. Времето на такова място сякаш спира. Животът е като във филм - като „Малена“ например, с тази прекрасна Моника Белучи“, добавя и Еми.

Бъдещето
Бъдещето изглежда ясно. „Първото нещо, което си мисля, като се събудя сутрин, е, че има човек до мен, на когото ще кажа добро утро, и че обичам да се събуждам до него. Че има неща, които трябва да свърша, но те не са неприятен ангажимент, а преживяване, което ти носи удоволствие. Избирам място, където да изям една супа за обяд. Животът всъщност никак не е сложен. Това, което даваш, ти се връща“, е философията на Алек. Двамата имат и други идеи за бизнес - вече избират място за втори бар, дори си представят интериора му. Надяват се да направят и ресторант за средиземноморска кухня. Това е малко по-далечна мечта, за която са сигурни обаче, че някой ден ще се сбъдне. „На човек му се случва точно това, което си пожелава“, убедени са те. Важно е само да следваш Пътя и да не забравяш думите на Лао Дзъ - „хиляди мили път започват с една стъпка“.
Следващият портрет от поредицата очаквайте в брой 14 на „Капитал“