Завръщане I

От в-к "Капитал" /01.Април.2005/

Дао за двама Трите начала в живота на Емилия Витанова и Александър Дерижан От брой 10 на „Капитал“ стартира поредицата „Завръщане в бъдещето“.Нейни герои са онези, които, след като подишаха „чужбински въздух“, се върнаха за постоянно в България. В случая обаче говорим за осъзнат избор - не за носталгия, а за рационална преценка.Тази поредица е за връщащите се българи, които вярват в реализацията си тук.И се реализират.

Боряна КИРИЛОВА
Преди около 20 години на американския писател, фотограф и музикант Бенджамин Хоф му идва на пръв поглед ексцентричната идея чрез историята на Мечо Пух да разкаже за даоизма - учение в източната философия, създадено от китайския мъдрец Лао Дзъ. Според това учение между земята и небето има вечна хармония и тя може да бъде открита от всеки. Светът има свое собствено равновесие и природа, която човек просто трябва да следва. Това, което действа зад всичко и на небето, и на земята, е дао, или пътят. Той не се описва с думи, но може да бъде разбран от хората, които възприемат света като преподавател на ценни уроци, живеят по законите на вселенската хармония и са в хармония със самите себе си. Даоизмът не остава просто понятие от философията, а се превръща в начин човек да реагира на ежедневието така, че във всеки момент да се чувства щастлив. А животът да се приеме с добрите и лошите случки и да се живее с удоволствие. Така, както живее Мечо Пух - популярният герой от книжката на Алън Милн. Хоф решил и още нещо - чрез даоизма да обясни защо всички обичат това Мече с Много Малко ум - или как да преминеш през живота, като се радваш на простите неща, вярваш на интуицията си и си щастлив. Емилия Витанова и Александър Дерижан много приличат на любимия си герой Мечо Пух - от спонтанността на решенията до лекотата на избора. И до удоволствието от всяко начало, „когато няма страх, а само голяма емоция и си мислиш, че всичко е постижимо. Страхът идва след това, след началото“.

Първото начало
То е през 2000 г., когато заминават за Германия (познават се още от благоевградската езикова гимназия, заедно са от близо 8 години). Еми учи информатика в Софийския университет и иска да продължи образованието си в Германия. Алек решава да учи география. Дори самото пътуване натам е приключение - пристигат в Белград в деня на арестуването на Милошевич. По улиците е пълно със скандиращи хора, военни хеликоптери пресичат небето, по радиото съобщават за престрелки. „Страшничко беше, не знаехме дали изобщо ще пуснат автобуса“, припомнят си двамата. Хронологично следва пристигането на автогарата в Мюнхен, лутането из града (оказва се, че са записали грешен адрес, на който трябва да отседнат), турското кафене, където се приютяват от дъжда и където Алек сипва сол в кафето си вместо захар - „но го изпих“, а пък Еми си забравя чантата с всички документи. „Стресът е огромен, но има и някаква тръпка от непоз­натото, от очакването, разказва Еми. Абсурдно е, но се чувствах щастлива.“ Работят през цялото време на следването - в магазини, в кафенета, във фризьорски салони. Понякога сменят по пет работни места на ден. В онзи период стават в 7.30 и си лягат в 2 през нощта. Но с времето и двамата намират хубави и добре платени работи. Алек се захваща с дейност, която няма точен аналог в България - започва работа към фирма, която проектира и аранжира с растения вътрешното пространство на офис сгради. В Мюнхен това се оказва много сериозен бизнес, защото големите фирми оформят вътрешния дизайн на сградите си според принципите на фен шуй. От IT компании до представителствата на автомобилните гиганти, всички сгради са пълни с цветя, фонтани и миниводопади, които се поставят на конкретно място в сградата след разработването на специални проекти. Еми пък намира работа във фирма за конструиране и патентоване на части за големи военни обекти (подводници, кораби и самолети), която работи включително и по международни проекти. Занимава се с координацията и организацията на всички поръчки. Със собственика на фирмата, напук на мита за прочутата германска дистанцираност, стават добри приятели. Той я кани да се върне и досега.

Второто начало
След три години решават да се върнат в България. Инициатор на идеята е Алек. „Усещаш, че се вписваш в живота на чуждата страна, но идва момент, когато трябва да избереш. Или оставаш, избягвам думата завинаги, но за толкова дълго, че започваш да правиш дългосрочни планове - например за жилище, макар и с огромни заеми, или решаваш да се върнеш.“ Тук думата си казва и арменският му ген. От дядо му, арменец, бежанец от Беломорска Тракия, знае, че представителите на този етнос винаги са имали частен бизнес и добър нюх за сделки.

Еми и Алек „избират българското“. „Искахме начинание, което да си е наше. Чувствахме, че имаме сили за нещо самостоятелно, пък и бяхме спестили някакъв първоначален капитал за бизнес тук, обяснява Еми мотивите си за връщането. България предлага тази възможност за разлика от Германия, където е необходим 30 пъти по-голям капитал за първоначална инвестиция.“ И последният сериозен аргумент (и може би най-важният за всеки верен последовател на Пух и даоизма) - двамата вярват на усещането си, че плановете им ще успеят. Усещане, което се оказва дос­та разколебано от реалността. Тя се явява под формата на мазе на къща в центъра на София, което те решават да превърнат в кафе-бар, без да го видят предварително, само по описание на техен приятел. „Беше мазе, но какво мазе - хваща се за главата Алек - приличаше на строителна площадка.“ При първия оглед от отчаяние седнали на стълбите пред къщата. „Беше един хубав шок. После извозихме два камиона боклук и така...“
Година след началото някогашното мазе е стилно столично заведение. С отделни сепарета, разделени от сводове, ниски черни маси и големи платна по стените, рисувани от самата Еми. Можеш да пиеш колбер (лятната атракция от различни алкохоли и пресни плодове) и да слушаш джаз, боса нова или house. „Първите дни седяхме, чакахме, и се питахме: „ами, ако никой не влезе.“ После започнаха да идват приятели, след това и непознати. Разпознавах тези, които вече са идвали, и това, че се връщат, ме правеше ужасно щастлива“, разказва Еми. Радват се, че са опровергали и скептичността на близките си, които не вярвали, че ще успеят да се справят толкова бързо. „Какъв хубав апартамент имате в Мюнхен, и работата ви е добра, и пари изкарвате“, учудвали се на взетото решение родителите им.

На няколко пъти Алек и Еми са на границата да съжалят, че са си тръгнали от Германия. Липсва им прословутата германска точност и коректност в бизнеса. „Документацията по откриване на едно заведение в София отнема осем месеца, ако имаш късмет! Накрая при вида на всеки държавен чиновник получавахме нервни кризи. Казват ти, че не можеш да започнеш работа, но не и защо. Цари една такава тайнственост в администрацията“, разказва премеждията по регистрация на фирма в България Еми. Другият шок при завръщането им се оказва смущаващата еклектика в строителството, която явно е набрала ход през трите години тяхно отсъс­твие. „Можеш да разрушиш една сграда в стар стил, да построиш съвсем нова и коренно различна като архитектура, да я боядисаш в лилаво. Всичко е разрешено. Няма никаква естетика. Магазинът ти го закриват огромните, ярки и кичозни реклами на съседа и навсякъде виждаш обути в чорапогащи пластмасови крака“, възмущава се Алек.

Третото начало
Една важна среща след завръщането от Германия е срещата с бивша колежка на бащата на Алек - лекарка, с която правят деветчасов преход от Паничище до Рилските езера. Те са смазани от умора, а тя - съвсем бодра, независимо от разликите във възрастта. Тя ги запалва по източната философия, по-конкретно по една техника, която комбинира медитация и акупунктура. Психо-емоционална терапия, чрез която стигаш до подсъзнанието си и с времето изчистваш страховете и физическите болки, които ти пречат да съществуваш нормално. „Когато започваш да ставаш сутрин от леглото без желание за каквото и да било и вършиш всичко по инерция, време е да промениш нещата. Работиш за душата си, за енергията, която носиш. Променяш това, което не харесваш в себе си, но първо изминаваш път, докато го различиш. Всъщност няма нищо свръхестествено или мистично. Това е изключително мъдра философия. Учи те как всеки ден от живота си да живееш така, че ежедневието да ти носи радост. Не търсиш вината за неуспехите в другите, а се променяш ти самият. Звучи твърде елементарно и книжно, но е възможно. Възможно е дори да видиш какъв си бил и в предишния си живот“, разказва Алек. В повече подробности не се впускат. „Има много скептични хора, които ще си кажат - тези пък какви ги приказват. Това просто трябва да се преживее“, добавя Еми. Вече може би е излишно да казваме, че любимата книга и на двамата е „Мечо Пух“. Особено за Алек тя е един от най-хубавите и сантиментални спомени от детството. „Имах плоча в къщата на дядо и баба и я слушах с часове. По това време забравях за всичко друго.“ Харесва му, че Мечето с Много Малко ум живее „така, както трябва да живеем всички - да следваме поривите си, да разчитаме на интуицията си, да се радваме на обикновените неща, които ни очакват през всеки най-обикновен ден, и да посрещаме трудните като урок, без който животът е невъзможен“. Според Еми и Алек можеш да откриеш щастието във всеки момент, който изживяваш. „Щастие е да пътуваш. Да намериш една стая от 4 квадрата за 50 евро след цял ден обиколка близо до Венеция. Щастие е да си вземеш един душ и просто да вдишваш въздуха през прозореца. И сякаш вдишваш самото море. Купа миди и един хляб, който изяждаш с тях. И нищо друго не съществува“, казва Алек. Любимото място и на двамата е южното крайбрежие на Италия - обикалят дори селца, които ги няма на картата и между които няма граници, сякаш се сливат в едно. „Земята е червеникава и осеяна с кактуси, къщите са ниски и равни, улиците - песъчливи. Хората зареждат магазинчетата си с триколки. Бедни са, но изключително жизнени и щастливи. Времето на такова място сякаш спира. Животът е като във филм - като „Малена“ например, с тази прекрасна Моника Белучи“, добавя и Еми.

Бъдещето
Бъдещето изглежда ясно. „Първото нещо, което си мисля, като се събудя сутрин, е, че има човек до мен, на когото ще кажа добро утро, и че обичам да се събуждам до него. Че има неща, които трябва да свърша, но те не са неприятен ангажимент, а преживяване, което ти носи удоволствие. Избирам място, където да изям една супа за обяд. Животът всъщност никак не е сложен. Това, което даваш, ти се връща“, е философията на Алек. Двамата имат и други идеи за бизнес - вече избират място за втори бар, дори си представят интериора му. Надяват се да направят и ресторант за средиземноморска кухня. Това е малко по-далечна мечта, за която са сигурни обаче, че някой ден ще се сбъдне. „На човек му се случва точно това, което си пожелава“, убедени са те. Важно е само да следваш Пътя и да не забравяш думите на Лао Дзъ - „хиляди мили път започват с една стъпка“.
Следващият портрет от поредицата очаквайте в брой 14 на „Капитал“