Хора: Американски/германски сънища

Родители без минало и без бъдеще, те са всяка нощ там - отвъд океана, където никога не са били, но където отидоха децата им.

Момичето на седалката пред мен плаче. Вкопчило се е в ръката на приятелката си и нарежда през сълзи: "Какво ще стане с нас сега? Всеки ще замине нанякъде по света, ето, Ваньо вече го били приели в университет в Щатите... И като се видим след десет години, на нищо няма да приличаме. Ще бъдем охранени, хора с положение... и с деца. Нищичко няма да е останало от нас. Ще бъдем други. Момичето не спира да подсмърча. То знае, че само след десет години ще бъде охранено, с положение в обществото и о, какъв ужас! - с деца. Няма начин да се измъкнеш от предначертаното.

Десетина дни след тази случка в автобуса се срещам с бившите си съученици от Варна. Не отричам - ние сме охранени, повечето с положение в обществото и... с деца. "Приличаме на родителите си, събрани на родителска среща" - казва Жоро. Разсмиваме си и мълчаливо се оглеждаме. Да бе, така си е. Ей го Симо - плешив като баща си. И Мичето пуфти като майка си. Отдавна я е достигнала, а дали не я е и надминала в килограмите. Като гледам дъщеря си, все едно виждам себе си някога, въздиша Поля. Лошото е, че вече не я виждам.

Изречението за отиващите си деца отключва разговора. Да, децата заминават все едно закъде. Превръщат се в глас по телефона. Набързо надраскани думички по електронната поща. Писъмце, пратено по приятел. Знаеш ли, казва Поля, без детето съм не само без бъдеще, но и без минало. Само настояще и там какво? Бачкане.

Ние, децата на нашите родители, сме приели сладостната саможертва да живеем заради децата си. От две години дъщерята на Поля е в Америка. Спечелила е стипендия, но въпреки това се наложило Поля и мъжът й да додават. Като теглили чертата под първата година, оказало се, че са изпратили към десет хиляди долара. Втората година - малко по-малко. Не питай как ги изкарвам, казва тя. Ден почивка нямам. Надявам се постепенно парите, дето ги даваме, да намаляват, пък един ден тя да ни издържа, опитва да се шегува Поля. За първата ваканция дъщерята се обадила и попитала дали могат да й намерят работа из Варна. Мога, казала майката, за 200-300 лв на месец. Дъщерята затворила телефона. Е, бива ли тъй, възмущава се Поля. Не е много ясно от какво: от поведението на дъщеря си или от ниските заплати.

Поля има счетоводна фирма и оправя финансите на неколцина от т.нар. бизнесмени във Варна. А щом знаеш къде са парите, значи знаеш и меда, и жилото на живота. В счетоводството всичко става обяснимо и обозримо. Светлосенките изчезват и Поля има ясна формула за вида и същността на физкултурниците и любовниците им, напазарували по две дипломи за висше образование от някой частен университет. Какво правят с парите си, питам. Е, какво, отвръща Поля. Вече се понаучиха и влагат парите си в нови технологии, но не и в човека. А човекът е най-важното за бизнеса. Вече петнайсет години минаха и никой от тях не инвестира в хората. Например в туризма - построили хотели като палати, а персоналът - с пещерни обноски. Държат ги на най-ниските заплати и затова ги събират от кол и въже. Тези младежи нямат перспектива, казва Поля. Затова и не се стараят, работят като за 200 лева. Богатството на едните и мизерията на другите спира развитието. Затова Поля инвестира в дъщеря си. И инвестицията се връща. В университета в Америка дошли от няколко фирми, попитали за оценките и всеки предложил своята оферта. Ако си отличник, всеки се бори за теб, придобиваш самочувствието на ценен човек, а тук - ясно. Душата на Поля се блъска в доволството, че е осигурила възможност за развитие на детето си, после обаче се сгърчва в съмнение.

Всичкото това, което ми говори за дъщеря си в Америка, са само разкази. Ами ако не е точно така? Ако дъщеря й не смее да си признае, че е сбъркала, че нещо не е наред, ама вече няма път назад. Не, не може да бъде, тя си знае момичето. Едва ли чак дотам ще я заблуди. Душата на Поля отлита щастлива към голямата и прекрасна Америка, където наяве никога не е била. Но всяка нощ сънувам Америка, казва тя. И детето ми в нея.

Сега, като няма казарма, влиза в разговора Милан, за момчетата е най-добре да ги изпращаме в чужбина. Неговият син първо бил във Виена, не му харесало, после заминал за Щутгарт. Там били повечето от съучениците му и сега не протестирал, не искал да се връща, чувствал се добре. За момчето е добре да се отдели от полата на мама, казва Милан. Така че нека ходи, да си троши главата. Във Варна Милан също си я троши. Защото, за да се учи добре детето, татко трябва да опъва. И синът поработвал в Германия. Пренасял пясък за голф игрище. Или торби цимент. Държи се тъй, както аз едно време като студент в София, казва Милан. Отначало през ден се обаждаше по телефона. Всяка ваканция се връщаше. Постепенно и обажданията, и връщанията се разредиха. Сега от година и половина не си е идвал. Все повече му харесвало. Че как няма да му харесва? И аз да съм, и на мен ще ми се услади, казва Милан. Кое, питам, ще ти се услади? Милан не знае, ама е убеден, че животът там е по-сладък. Най-малкото - по-уреден, което значи и по-лесен. Пък и щом детето не иска да се връща, значи има нещо, което не е за изпускане. Нашите родители идваха по София, да ни гледат децата, докато учим. Ние ще ходим в чужбина да гледаме децата на нашите деца, хили се Милан. Да, да, един ден и ние ще се махнем, съгласява се Поля.

И двамата са убедени, че учението си е учение, но децата трябва да се задомят.
Аз на моята съм й казала, обяснява Поля, да си отваря очите на четири. За жената най-важното е да направи дом. Обаче да си знае, че и най-богатия мъж да намери, един ден може да остане сама. Затуй да може и да изкара поне пет долара самостоятелно. Това й казвам, ама дали ме слуша... И аз на моя съм му казал - германките може и да изглеждат като крави, но в добра държава живеят, тъй че да не придиря много. Божеее, представяте ли си - аз, баба в Америка? - смее се Поля. Хич не е смешно, казва Милан - и ние като заминем, кой ще остане тук? Ами кой - физкултурници и манекенки.

Жанина Драгостинова