Български синдром на чужд терен

(Представяме ви едно нередактирано мнение от страниците на Ide.li, симпатично преди всичко с успеха да предаде в неголемия си обем общото настроение на българските студенти в Германия. Търсещ като стил писанията в "Егоист", краят на текста ни навежда на мисълта за самоотвержеността, с която някои българи по света опитват да открият мними или истински добродетели у чужди народи, но не забелязват по-голямото достойнство в уважението към собствените си... ред. Nemskata.Org)

...Да си призная честно, дойдох малко случайно. Бях се засилил за 'The land of the free', щото нали неограничени възможности, едно-друго...Е да, ама с 20 000 $ годишна университетска такса си ме поограничиха здравата. Докато се чудех как ще успея да изкарам стипендия, един съученик ме светна колко е лесно да те приемат в Германия.

Речено, сторено - малко уроци и много ходене по мъките ме доведоха в Мюнхен. Първите седмици се чувствах като футболист на турнир по ускорен шах. После стана малко по-поносимо и даже успях да се запозная с разни колеги. Българи разбира се. Някои бяха пресни като мене, други вече се изживяваха като стари кучета, но общото при всички беше нескритата ненавист спрямо всичко немско: 'сдуханяци', 'фашисти', 'роботи' бяха някои от по-меките определения които се чуваха сред нас.

По това време стая в общежитие беше за мен това, което е червеното ферари за Слави Трифонов и бях принуден да се задоволя с квартира извън града. Със стайче извън града, ако трябва да бъда точен. Хубавото на лошото беше факта, че живеех с хазяите си, сякаш са ми далечни роднини - ползвах тяхната баня, готвех си в кухнята им, гледах с тях телевизия вечер... абе интегрирах си се като виетнамец на "Илиянци"... След известно време с учудване започнах да забелязвам, че семейство Грасл са си всъщност добри хорица, ако и с промити от гледане на телевизия мозъци. Вярно е, че многократно ме докарваха до точката на кипене с уникалната си дребнавост, но от друга страна откривах и много положителни черти у тях. И така постепенно се научих да не съдя хората само по първо впечатление и (да се опитвам, ако не друго) да уважавам тяхната различност. Е да, ама това мое мнение хич не се харчеше сред другите, които отказваха да припишат каквато и да била добродетел на немец, освен (евентуално) че е ученолюбив, но и това бързо биваше коригирано на зубър - в края на краищата не са природно умни като нас!!!... На шестия месец започнах сериозно да се дразня на недопускащото възражения мнение на повечето българи, че по-големи дебили от немците няма и реших да не излизам с тях известно време за да видя и другата гледна точка.

От тогава мина повече от година, време за което намерих много приятели от небългарски произход, включае немци. Вярно, че не са хората на които бих поверил живота си, но са не по-лоши от нас, въпреки че не са родени между Калотина и Варна. Ние Българите имаме странната склонност да приписваме на другите етноси и народи всевъзможни грехове и недъзи, но забравяме сами да се премерим с нашия си аршин.

И до сега голяма част от нашенците в Мюнхен, които познавам, живеят в България, ама в оная тяхната България. Българията на българите в чужбина, които 320 дни в годината лилеят по родината, а когато се върнат вкъщи ги удря носталгията по подреденото и сигурно преживяване там, далече от хората с черно под ноктите, където спокойно можеш да покриеш недоразуменията в живота си с носталгия, носталгия по дома... А човек може да научи толкова много...стига да поиска! Както казваше една стара реклама на Адидас Торшън: I want, I can! ...Искате ли, ама честно...?!?

www.Ide.li